От скоро съм рекрутър, но за голяма част от мен това е мечтаната работа. За човек, който за 30 години не се е ориентирал точно какво иска и очаква от себе си, изведнъж реших, че може точно това да е моето нещо. Има разнообразие, има смисъл, има колегиалност, има личности. Няма как да преценяваш другите, ако не можеш да мислиш, ако не си реалист и малко непукист.
Трябва да съчувстваш, да разбираш, но и да си критичен. Не всеки човек става, не всеки кандидат става. Колкото и да ти се иска, хората понякога не искат да са хора. Някои са тук само, за да вегетират и няма как да им помогнем, колкото и да се опитваме. Ако ти си общуващ, комуникативен и положителен човек, това може да е твоята професия.
Може да ви хареса също
Когато служебният телефон е продължение на ръката ти и 8 часа от твоята личност. Започваш с „Добро утро“, „как сте“ и хайде с усмивка да посрещнем кой, какво и къде се интересува и нуждае. Седиш в метрото и се оглеждаш. Това, което виждаш не са хора, а кандидати. Чудиш се кой какво може, знае, какъв е и какво може да му предложиш. За къде би бил подходящ. Представяш си хората като техните автобиографии и няма нищо лошо в това, защото колкото по-точно ги прецениш, толкова повече ще ги харесат, толкова повече ще са доволни и те самите.
Трудното е да нацелиш кой какво търси и кой какво може да предложи, така че и двете страни да са щастливи. Но, разни хора, разни идеали. Грамотни, неграмотни, семейни, самотни, ти трябва да им подадеш ръка понякога, когато точно от това имат нужда и могат да разчитат само на теб. Във времето на безкрайно безработни и фалирали бизнеси, ти си малката надежда за голяма част от хората. Чувстваш се горд от себе си и те е яд, че няма как да помогнеш на всички, и че въпреки всичко има хора, на които не може да се помогне.
Четеш, слушаш и често не вярваш колко много отчаяние или самонадеяност може да има в една автобиография и един разговор за работа. Усещаш какво очакват хората и знаеш какво може да им се предположи. Понякога е доста тъжно заради тях и това какви са, понякога заради фирмите и работата и това каква е тя. Идеите и целите често не съвпадат, а ти си по средата и трябва да ги нагодиш, за да си паснат. Понякога се надяваш на повече, друг път се молиш за по-малко, само и само да успееш да зарадваш кандидат или фирма.
Хората сме манипулативни и стадни същества, лесно се лъжем и нагаждаме, само някой да намери правилния акцент да ни поведе. Ти трябва да манипулираш, но не да залъгваш и лъжеш. А, трудно се казва истината, тъй като повечето пъти няма как да пасне с очакванията и реалността било то на кандидат, било на работодател и така ще разочароваш някого.
Продължаваш деня с „ Добър ден“ ,“ Удобно ли ви е?“ и с усмивка се опитваш да го завършиш. Понякога е толкова трудно да си любезен, общителен и мил с груби и неуважителни хора. Понякога е толкова лесно да се зарадваш, да си добър и разбран, тъй като те слушат, внимават, отговарят, поздравяват и запомнят. Има хора за всичко, а ти трябва да си този, които да ги насочи дори, когато не знаят кое е ляво, дясно, напред и назад. Буташ ги, те на пук на теб не искат. Най-често нямат достойнството и да се обадят да ти кажат, че няма да се явят на интервю.
Но, живеем в неблагодарно и в някой отношения доста елементарно общество и няма как да се надяваме и на най-малкото възпитание и уважение. Всеки иска перфектната работа за не толкова перфектния си опит, удобно работно време, когато е свикнал да спи до обяд и да си ляга посред нощ. Иска добро възнаграждение за не толкова доброто си държание и образование. И често не е въпрос на образование, а на желание и цели. Желаещи много, опитващи малко. Често си заслужава да дадеш шанс на кандидат с не толкова добра диплома, но човек, които ще опита да не те разочарова, а не на перфектния на хартия, но не достатъчно човек.
Цял нов свят ти се открива със снимките на автобиографиите. Да се чудиш за работа ли кандидатстват, запознанства ли търсят. Какво ли може да си помисли един бъдещ работодател за вас като види снимката ви в някоя тоалетна. Каква ли позиция бихте искали да заемате като се снимате в огледалото в тоалетната на някой мол, заведение или бензиностанция. И колко сте изненадани и разочаровани как така никой не ви се обажда за интервю. Колко странни работодатели, колко странни позиции. Дали пък не биха ви взели за чистачи, пък вие искате да сте счетоводители. Какъв несправедлив свят, какви строги правила и неизпълними изисквания. Няма срамна работа, има срамно отношение.
Може да се отнесете безотговорно към вашата автобиография, затова се правят интервютата, но вие не се явявате и там се отнасяте по същия начин. Но, минава време и защо ли още си търсите работа, кандидатствате по същата обява, дава ви се втори шанс и пак не се явявате. Толкова много се стараете, толкова усилено си търсите работа, а не ви се получава. Вместо да се засрамите от отношението си към процеса, се оплаквате от възможностите, от времето, от държавата. А, сте перфектният кандидат, но няма кой да ви оцени.
Една нова вселена се появява с всяко онлайн интервю. Кандидатите често не си правят труда да се освободят за посочения половин час за среща. Може да ги видиш на фризьор, в леглото по бельо, с цигара или чаша в ръка, в банята. Понякога са на работа , понякога едва ли не спят. Друг път шофират или пътуват в градски транспорт. Толкова са заети и нямат време да отидат на интервю, а са в процес на търсене на работа. После защо има толкова безработни и какво се случва.
Какво да се случва, когато народът е несериозен и безотговорен. Колкото и да се опитваме да ги улесним, някои хора обичат да им е трудно. Колкото и да сме разбрани и толерантни, колкото и да сме мили и добри, те просто не искат да проявят каквато и да било инициатива и отговорност. В безотговорно откъм работа общество, няма как всички работодатели да са сериозни. Какво ли може да се очаква, когато практиката е да не се явиш на интервю и да имаш претенции колко си незаменим. Незаменими хора няма, срамни професии няма. Кандидатите днес са лесно заменими и безкрайно самодоволни.
Често пъти ги съжаляваме и се опитваме да им намерим място, но те още по-често не знаят къде им е мястото, дори на коя планета са. Знаят да са безпомощни, тъжни и бедни и все някой да им помага, не сами да си помогнат. Живеем в свят на мамини момченца с глезени умове и таткови момиченца с безкрупулни сърца, а ни се иска доброта, разбиране и смисъл. Какъв смисъл може да има човек на 30 години търсещ си работа години, на който мама все още му дава джобни.
Защо майко причиняваш това на детето си? Защо мислиш, че той или тя ще се научи да се оправя, когато ти се обаждаш да му търсиш работа и трябва тя да е перфектна за него. Той е изнежен, той не е работил, той не вдига тежко, и изненадващо едва ли той може сам да каже нещо за себе си. Как ще знае кой е, откъде и закъде е. Ами като те няма вече, майко? Какво научи това дете? Да те държи за ръка, да не работи, защотото му е тежко, защото няма достатъчно добра работа за него, защото е специален за мама.
А, мама специална ли е за него като се в хванал за нея като мравка за сламка. Когато я няма вече тази сламка ще се удави малкото дете в морето на отговорността и задълженията. И ти майко си отгледала едно момче без цел и смисъл, едно същество без път и посока и какво носи то на света, още едно число от преброяването.
Discussion about this post