Няколко дни до Новата година ни останаха и я очакваме със запълнени с надежда сърца, да е една по-успешна година във всякакво отношение. Две години вече минаха с все тази надежда и пожелание и продължаваме да чакаме да се видим и да се познаем без маски, каски и шалове. Научихме се на полезни неща през тези две години. Научихме се да си мием ръцете по-често, да ползваме дезифектанти и мокри кърпички.
Няма дом с дете до 10 години, в който да няма пакет мокри кърпи, но сега знаем, че е доста по-лесно и ползотворно да ги ползваме и за най-малкото нещо. Има много нечистоплътни и доста миризливи хора и за тези две години се научихме да го забелязваме и да се пазим. И иначе не толкова дружелюбни и любвеобилни започнахме да мислим преди да прегръщаме всеки и да се здрависваме.
Отдалечихме се, за да сме здрави и си пожелавахме все по-често здраве и благоденствие колкото и за банално пожелание да го мислим. В последно време си пожелавахме антитела, за да може да се чувстваме свободни за три месеца. В един момент мисля, че дори се надявахме да се разболеем само и само да мине. Доста пожелания и желания имахме през тези две години и единственото, което всички осъзнахме, че искаме да сме живи, здрави, заедно с нашето семейство и най-близки. Много хора угаснаха, много нови животи се появиха.
Останахме си вкъщи и се опознахме. Работихме от вкъщи, карантинирани бяхме дори по няколко пъти за това време и се научихме да се гледаме по-често в очите, защото те говорят дори, когато устата ни е скрита. Научихме се да си дадем повече време един за друг. Сигурно също толкова хора се разделиха, но и толкова много се заобичаха отново и по-силно. Тези, които бяха забравили да си отделят време, нямаха избор и си отделиха, дали за добро или лошо, успяха да се видят един до друг отново. Много жилища се превърнаха от квартири в домове, много домове се преостроиха с още една стая -детска.
Изгубихме изключително много през 2020, 2021 година, но и много успяхме да спечелим. Разбрахме, че нищо няма да ни стане, ако не ходим всеки ден в мола. Видяхме, че може да споделяме и да си говорим онлайн и осъзнахме колко сладко е да можеш истински да се докоснеш до някой, да го прегърнеш, да го целунеш. Научихме се да чакаме търпеливо на опашки, да гледаме колко е часа преди да идем до магазина. Преоткрихме малките квартални магазинчета. Разбрахме как се вика линейка и колко време се чака за нея или за прием в болница. Установихме какво е сертификат и как да се сдобием с такъв.
Останахме без работа, без пари и понякога далеч от всичко мило и се замислихме дали не искаме прекалено много от света, дали не можем и с по-малко, стига да сме здрави и заедно. Преживяхме печал, скръб и мъка и никой не може да каже, че тези две години не бяха един малък Ад, но разбрахме, че за да сме в Рая не е необходимо чак толкова много.
Просто да има кой да ни прегърне и да ни каже, че ни обича, кой да ни помогне да станем от леглото, когато ни е най-трудно. Да има кой да ни направи една топла супа, когато нямаме вкус и обоняние, за да хапнем поне нещо. Някой да ни изтрие сълзите, защото толкова ни боли глава, кръст или всеки един мускул в тялото.
Някой, който да седи до нас цяла нощ, за да не се задавим от кашлица. Оценихме близките си хора и себе си. Показа ни се, че един ден може да сме добре, на другия да сме много зле. Показа ни се, че трябва да сме малко по-смирени, не да сме инати и да сме винаги наопаки. Не вярваме на държавата, не вярваме на учените, на ваксините. В какви ли не конспирации повярвахме, но не и, че трябва да сме малко по-отговорни. Случило се е да сме под карантина за някой празник и толкова ни е яд и сме ядосани, че няма да може да излезем, да празнуваме. Но какво от това.
Тази Коледа и половината от празничния декември аз и много хора по света, сме карантина, но какво от това. Дядо Коледа на мен донесе Ковид.
Няколко дни не бях добре и се молех само да мине и да не ме боли глава. Коледата за мен беше със семейството ми вкъщи, както трябваше и да бъде. Не се чудех къде, кога и с кой да отида, дали да пътувам до родителите си. Знаех, че не мога никъде да отида и просто си стоях и си почивах. Следях си приема на лекарства и просто спях. Наспах се за една година напред, но все още нямам достатъчно сили. Направих си питка с паричка и много късмети, свързани със здраве и щастие.
Имах боб и сърми и с кой да ги споделя. Моята Коледа и Бъдни вечер, бяха каквито би трябвало да бъдат винаги. Да, малко ме беше яд, за това, че детето ми нямаше коледно тържество в училище и не успя да види там дядо Коледа, но си обещах, че ще й се реванширам. Гледах „ Сам вкъщи“ и „ Денис белята“ и Коледата беше поредния карантинен ден вкъщи.
Няма за какво да съжалявам и за какво да се ядосвам и искам всички да осъзнаят, че това се отнася и за тях. В месеца за пожелания и мечти, изненади и вълшебства, трябва да бъдем смирени, щастливи и борбени. Вълшебен е всеки един ден стига ние да сме добре и да го изживеем. Не са ни необходими големи изненади само една споделена Коледа. Нямаме нужда от всякакви късметчета за пари, коли, къщи, а може би само баналните здраве, щастие и берекет.
Да се насурвакаме за късмет, щастие, живот, здраве, любов и споделеност. Защо не и някое пожелание за дете, защото тогава никога няма да сме сами и винаги ще сме споделени. Няма по-хубава Коледа от тази, в която мислиш за някой друг и се радваш на неговия подарък, неговата усмивка и щастие. Празник ли е само да се наядем и напием или трябва да се зарадваме и да си напомним, че трябва да си обърнем внимание. За мен празниците са, за да сме заедно без значение колко и какво има на масата и какво под елхата.
Трябва да мислим за другите и как да ги зарадваме. Душата ни се запълва, когато сме зарадвали някого, когато сме били полезни. Човек не трябва да бъде полезен само за себе си, а да има и някой друг, за който да се раздава. За мен празниците, и най-вече Коледа, са за тези моменти на споделеност и щастие. И няма как един Ковид да развали това. Няма как да кажа, че това е една от хубавите ми Коледи, но това е поредната и очаквам следващата.
Discussion about this post