Пандемичната зимна приказка започна и заседнали вкъщи с топлите мисли наблюдаваме усилващия се студ. Прекрасно време за книга или филм, ако разбира се не сме на работа. Дори тогава защо да не отделим няколко минутки да се впуснем в някоя и друга красива мисъл, стоплящ спомен, нагряваща сърцето емоция. В това време на годината сме, когато е хубаво да ни мързи и много симпатично ни се вижда да седим, да се топлим и да се усмихваме през прозореца напук на капещия навън сняг.
Подходящ момент да помислим за миналата година и какво бихме искали за следващата. Защо да не разгърнем някой красив цитат от книга и просто да се оставим по течението на мислите и красотата на зимата в големия град. Да забравим мръсните улици, преливащите кофи за боклук и да покапе някоя и друга мисъл, някой смисъл с всяка една размазана снежинка на перваза.
Да се усмихнем, че мина старата година, изпълнена с Ковид, забрани и ограничения. Да се покрием с одеялото на по-далечните спомени и да се отпуснем под звука на капките. Толкова подходящо време и пространство е само да помислим за нас, за утре и за вчера. Да помислим за живота и за съществуването. Защото да живееш, означава да оставиш нещо да те надживее.
Да помислим над това какво да направим, за да може днес да е по-добре от вчера. Защо да не помогна на някой непознат, за да се чувствам по-добре и доволен.
Има много начини човек да остави нещо след себе си. Всеки има какво да даде, въпросът е да го открие и да мисли за това. Не трябва да се чудим как да имаме повече от съседа, как да сме по-високо от колегата, как да сме по-красиви от тези, с които се разминаваме. Не трябва да търсим да сме „по“ и „ най“ от другите. Не е необходимо да сме над околните, за да сме забележими, напротив. Няма по-хубаво от това да се разминаваш с усмихнати и доволни лица, а те се създават от препълнената душа, не от положението в обществото и позицията във фирмата или мястото по-близо до асансьора в паркинга.
За да сме хора, трябва да се научим, че душата ни може да се запълни и с малките усмивки, хубавите мисли и евтините вещи. Не ни е нужно кой знае колко освен въздух, вода , хляб, подслон и кой да ни чака в него. За мен най-истинското и ценното, което човек може да остави след себе си е друг стойностен човек. Какво по-красиво може да има от това да създадеш една личност. Всеки родител е оставил нещо след себе си, но осъзнал ли е важността, че това вързопче човече трябва да бъде направено Човек. Тук идва моментът, когато всеки определя различно какво е ценно, какво е безценно. Но безспорно, ако си родител, си оставил нещо да те надживее.
Родител тук трябва да се разбира всеки създал някого. Родители са учителите, треньорите, възпитателите, дори каките и батковци, които могат да ни научат на нещо. Раждаме се празни, нашето съзнание е празно и тези, които ни създават, са тези, които го запълват. Наистина е толкова важно как сме израснали, наистина е толкова важно как сме научени да мислим, защото колкото и да сме пораснали един ден основите са това, на което лежим. Защо това, което мама ни е научила или не е, си остава до края на дните ни.
От ден едно е толкова важно да сме обичани. От отварянето на очите трябва да видим сълзи от обич и болка, трябва да усетим грижа, за да можем да поемем въздух за света, за да можем да разберем, че няма по-истинско от това да имаш някого и нещо, което да те гледа както мама те е гледала още от първия ти поглед и глъдка въздух.
Тук е мястото да кажем, че всеки творец оставя нещо да го надживее. Изкуството и науките са сферите, където често оставяме нещо след себе си. Склуптура, паметник, нов вид телефон, робот, лекарство, роман, поема. Всяко изобретение остава за следващите поколения
или поне за няколко близки и приятели. Те са те почувствали, те са те разбрали и дори теб да те няма вече, те имат твоето изкуство и те помнят. Хората са лесно заличими, лесно забравими и много заменими, затова едно от нещата, за които можем да се борим е да оставим нещо след себе си. Да опитаме да оставим следа с нашето съществуване, да опитаме да сме положителни и добри и, ако не ни помнят с друго, поне нашата усмивка да е направила някой и друг начумерен ден, малко по-приветлив. Напук на тъжните и натоварени физиономии, можем да се отличим с един засмян поздрав и щастливи очи.
Може да не сме родители, може да не сме творци и учени, но можем да сме светлината и надеждата в нечий живот, топлата прегръдка и милата милувка в края на един ден. Дори да нямаме талант, дори да не ни бива в нищо, можем поне да сме добри. Добротата да ни надживее.
Discussion about this post