Бавно и не толкова славно годините минават и с всяка добавяме по някоя бръчка, бенка и болка. Гледаме се в огледалото и малко ни се плаче за по-младата ни версия, за свежата ни и невинна душа, сега изгубена в задължения, очаквания и отговорности. Усмихваме се на времето на безгрижие и се натъжаваме на грижите, стреса и на това, че отиването от този свят наближава с всеки ден, всяка стресова ситуация, всяка поредна трудност и болка. Сякаш, че сме създадени, за да ни е трудно и да ни боли, иначе би било скучно и не бихме го оценили.
Заслепени от младото „аз“ се тъпкаме с останалите като нас в метрото на времето. Станция по станция стареем и не винаги толкова се гордеем. Как да сме доволни от себе си без да зависим от всичко наоколо, от всички наоколо? Най- малкото може да ни стъжни деня, най- простата дума не на място може да ни замисли и натъжи, най-случайният човек да ни зарадва и да ни разбере без дори да го познаваме.
Забулени „в какво трябва да направя днес, тази седмица, тази година“ забравяме какво бихме искали да направим, какво ще ни направи щастливи да направим. Новите неща в нас, по нас ни показват как се променяме и е доста плашещо, защото не може да ги контролираме. Нашето стареене не зависи от нас, от другите и от света, но това как ще го прекараме зависи. Всяка следваща година ни е все повече страх от нова болежка, нова диагноза. Страх ни е рано или късно да спрем да сме опора на близките си, да не успяваме да ги радваме, а да им дотежим.
Времето ни дотежава и сълзите леко потичат пред огледалото и след някой друг лекарски преглед просто, защото не зависи от нас. 100 кг живот на 50 килограмовото ни тяло изкривяват и изгърбват. Но ние трябва да се изправим и да продължим да теглим, защото всеки ден си заслужава. Заслужава си да се усмихваме на утрото и да приветстваме вечерта дори с някоя сълза на очи за младостта и миналото. Често сме били млади и сами, а сега сме малко по-стари, но по-осъзнати и с деца на ръце, професии на плещи.
Въпреки, че сбръчването, омекването, отпускането и умората ни подсказват, че е повече време да се мре, ние си казваме „добро утро“ и сякаш сега започваме да живеем. Цъфтим със слънчевите лъчи в очите на семейство и добиваме сили от положителните мисли и емоции в техния облик.
Никой не е видял щастието и гордостта, докато не се е огледал в очите на своето дете. Не е почувствал силата на думите, докато не е чул „мамо, обичам те“. Можем да сме горди със себе си над 30, с душевни, психични, физически белези и рани, но под ръка с щастието да сме родители. Ако ли не, нека се хванем за работата си, за хобито си, да обиколим света.
Нека спомени и приказни картини обикалят душата ни и да се радваме на красотата на изгрева и привлекателната страна на залеза. Да се будим като слънчогледи и заспиваме като бебета с чиста съвест, съзнание и пълна душа. Да се храним с положителното и красивото в света и да изкарваме негативизма, предразсъдъците и фалша. За да сме горди като стари поне малко трябва да ни е било срам като млади.
Discussion about this post