Езикът ни е изключително красив, наситен и звучен, но има няколко думи, за които бих искала да поговорим. Не случайно ще започна с „ Надежда“- дума толкова силна и важна. Аз съм от хората, които вярват, че загубим ли надежда, сме загубили всичко. Наречена съм с тази дума, тъй като майка ми е искала тя да присъства в живота ни винаги. Аз съм седмаче и надеждата й да съм жива и здрава, може би ме е направила всичко, което представлявам днес.
В годините, когато съм раждана седмачетата по-често са имали проблеми или не са оживявали, но аз виждам, чувам, имам вкус и всички необходими и развити органи, говоря правилно, мисля трезво и съм един невъобразим мечтател, изпълнен изцяло с името, което носи. За мен надеждата винаги ще е един от основните принципи в живота, който не трябва да губим. „ Надявам се“ има толкова сила в себе си и често пъти получаваме това, за което се молим и в, което вярваме. Нашата нагласа към нещата често променя самите неща.
Да се нагласим положително към света си и той да ни се усмихва все по-често. Зад всяко добро същество се крие поне още едно, зад всяко красиво чувство се крие някой научил ни на него. Трудно за мен е да говоря за история, за химия, биология и козметика, но винаги бих искала и да говоря за вярата, надеждата и любовта. Аз съм Надежда и вярвам, че света е едно добро място с не толкова добри хора. Надявам се, че с малко повече мисъл и правилно поставени цели бихме могли да се подобрим.
Искам всеки да се надява и да се опитва да стане по- качествен, за да може ние- хората да сме красотата, а не покварата на света. Вярвам, че всичко е възможно стига да го поискаме истински. Може да е наивно, но зависи от целите и мечтите ни. Нагласата ни за света често може да го промени и да го виждаме, така както ние бихме искали. Затова трябва да имаме поне малко въображение, земни цели и допустими мечти.
На няколко пъти вече споменах и „Вяра“, следващата от основните думи. За мен двете са взаимно свързани. Тук не трябва да разбираме вярата само като религиозна, а във всичките й аспекти. Какво сме, ако не вярваме, че можем и по-добре? Има нещо, което ни дърпа напред и това е вярата ни в нещата, в хората. Може би е по-лесно да се вярва в Бог отколкото в човешко същество, тъй като те често предават, лъжат и мамят, но ако не вярвахме в никого, винаги ще си останем сами.
Човек може да вярва в родителите си и, ако е късметлия и в още няколко истински приятели в живота си. Трябва да се научим от малки, че всеки може да ни предаде, но все пак да не спираме да вярваме в доброто у хората, иначе всички ще сме просто едни злобари. Няма как да ни е приятел някой, който изкарва нас виновни за неговите грешки и провали, за да може ние да сме зле, а той по-добре. Приятели са хората, които биха излъгали, за да спечелим ние, а не те самите. Тук споменахме и „Приятел“. Това е дума загубила силното си значение напоследък.
Повечето младежи днес имат познати, а не приятели и все още не могат да разберат разликата. Много трудно е да се завърже такова приятелство, което да трае с години и дори, когато не сте се виждали и чували дълго време, като се срещнете сякаш никога не сте се разделяли. Малко са тези хора след родителите ни, които ни познават толкова истински и могат да ни разберат само като ни погледнат. Имаме майка и баща, съпруг или съпруга, деца, нашата рода и ще сме щастливци, ако имаме и един истински приятел.
Не са важни хората, които преминават в живота ни и ни забравят, а хората, които винаги ще се обърнат назад, за да ни потърсят. Хората, които биха направили всичко само, за да ни усмихнат, а не да ни разстроят. Силни са хората с житейски опит, които са минали през предатели, лъжи и схеми, смърт и болка и все още имат нотка на щастие в очите и порив да са добри.
Освен родата, важното за всички ни е „Вкъщи“. На колкото и места да живеем и колкото й да се скитаме, винаги има само едно място, което определяме като вкъщи. Често това е мястото, където сме израснали, където сме били най-обичани и щастливи и това най-често, е където е нашата майка. Прибирайки се от работа си мисля как има кой да ме чака у дома. Какво си, ако нямаш „ вкъщи“. Какво си, ако нямаш кой да те чака и кого да очакваш. Празна черупка без предназначение и смисъл. Малко голо охлювче, босо по земята.
Лете, зиме си върви, ама не е сигурно накъде. Къде е по-хубаво от вкъщи. Всеки си го има и навсякъде е пълно, дали с родители, съпрузи, деца или домашни любимци. Най-красивото е да има кой да те чака да се прибереш. Всеки ден в метрото влизаме в одата на безкрайните крачки и непристойните спирки с един желан завършек- да се приберем. Аз се прибирам при моята „ рожба“, моето семейство и това ми е достатъчна насока за път и посока. Доста често осъзнаваме значението и силата на „ вкъщи“ прибирайки се за празниците.
Задръстванията, натъпканите влакове ни показват колко е хубаво да се прибереш за Великден, защото може би няма друго време през годината , освен по празниците, когато ще видиш толкова много хора по малките родни места. Сещаме се за баба, дядо, майка и татко по празниците и това е и една от причините толкова много да ги обичаме. Може би в нашия народ е вкоренено чувството на привързаност към семейството. За нас празниците са време за това семейство, пък и обичаме да ядем, пием и веселим. За нас колкото повече празници, толкова по-добре.
Неизменна дума от речника ни трябва да бъде и „ Благодаря“,защото би било хубаво да се научим да благодарим за малките неща, за да можем да оценим и големите. Да бъдем благодарни за мястото си в света, за времето си прекарано в него, защото то става все по-малко и трябва да му се радваме подобаващо. Да казваме „ благодаря“ за отворена и задържана врата на асансьора, за подаден предмет, всеки мил жест и дума. Трябва да се научим да се държим добре един с друг и да има за какво да си благодарим.
Discussion about this post